Иван Вазов е роден в красивото подбалканско градче Сопот. Дядо му Иван бил много сладкодумен, затова хората му дали прозвището “Вазът” (“красноречивият”). Баща му Минчо Вазов е уважаван търговец, а майка му Съба е будна българка, която обича книгите и се стреми да предаде тази своя любов на деветте си деца. Особена слабост има към първородния си талантлив син. Тя покровителства първите му поетични опити, тя му е опора и съдник. След години поетът обезсмъртява нейния образ в стихотворението “Майка ми”, като в последниа куплет изразява безкрайната си синовна обич и признателност:

Ти ме роди, но ти ми даде

и светлото, що в теб блестеше,

ти и човека в мен създаде –

ти два пъти ми майка беше!

         Бащата желае най-големият му син да го наследи в търговията, затова, след като момчето завършва основното си образование в Сопот, го изпраща да учи в Калофер при даскал Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), а след това – в Пловдив. Но вместо да усвоява турски и гръцки език и да заляга над математиката, юношата усилено изучава руски и френски език, чете произведения на велики писатели и поети и сам започва да пише стихове. Когато баща му разбира това, извиква гневно: “Тия дивотии, дето ги пишеш, ще те нахранят ли ли бе, магаре?” Младежът работи през деня в бащиния си дюкян, а нощем, сврян във влажна малка стаичка, скришом реди стихове. За този период от живота си по-късно споделя:

След вечеря, пак, незнайно

от баща си, тичам там....

Майка думаше ми тайно:

“Ако нямаш свещ – да дам!”

         Решаващо значение за творческото развитие ва Вазов има престоят му в Румъния (1870-1872). Изпратен при своя чичо – богат търговец в Олтеница – да усъвършенства занаята, момъкът (след едно спречкване със своя роднина) избягва в Браила и три месеца живее сред българските хъшове. Патриотичният им плам оказва силно въздействие върху младия поет. Той заживява изцяло с болките, борбите и копненията на своя народ и своето отечество и им отдава целия си талант. В продължение на половин век Вазов създава голям брой литературни произведения във всички жанрове – стихотворения, поеми, разкази, повести, романи, пътеписи, драми – повече от двадесет обемисти тома, обединени от любовта към родината и преклонението пред “всичко българско и родно”.

         Специално за най-малките Иван Вазов написва само една стихосбирка – “Стихотворения за малки деца”.(1883). Но всяко българче от най-ранна възраст декламира “Аз съм българче” и “Училище”, пее въодушевлено песните по негови стихотворения “Радецки” (“Тих бял Дунав се вълнува...”), “Де е България”?” (“Питат ли ме де зората...”) и “Цар Симеон” (“Край Босфора шум се дига...”). Когато стане ученик, то чете вълнуващите разкази за живота на Апостола “Чистият път”, “Апостолът в премеждие” и “Из кривините”; съпреживява трагизма и величието на народните борци срещу вековния поробител, пресъздадени в цикъла оди “Епопея на забравените”, в повестта “Немили-недраги” и в романа “Под игото”; възхищава се от дивната прелест на нашите планини, обрисувани така майсторски в пътеписите ”Един кът от Стара планина”, “Великата Рилска пустиня”, “Волът” и др.

Още приживе Вазов се радва на всенародна почит. През 1895г., по случай 25-годишната му творческа дейност, той получава в дар сребърна лира, обточена със златен лавров венец. На седемдесетгодишния му юбилей (1920) е награден с ордена “Св. св. Кирил и Методий”. И днес той е всепризнатият Патриарх на българската литература, народният поет, чиито творби са “врязани в съзнанието на цял един народ и живеят с неговото безсмъртие”.

Народният поет Иван Вазов живее в два века, в преломна епоха и неговите песни възпитават младото поколение на нова, свободна България. Тези песни предават и на нас съхранената през вековете и изкристализирала с толкова плам и вдъхновение обич към “всичко българско и родно”.