Паулина Станчева

         Сто игри и лудории може да Ви предложи не само чаровната главна героиня на романа “Пипи Дългото Чорапче” от именитата шведска писателка Астрид Линдгрен. На много игри и лудории ще станете съпричастни, ако се сприятелите с Карлсон и Дребосъчето от повестта “Карлсон, който живее на покрива”, с Емил от Льонеберя от едноименния роман, с Карл Блумквист от “Кале детектива”, с Лота от “Децата от улица “Тряскаджийска”, със сестричките Маргарет и Елисабет от “Мадикен” и с още много, много литературни герои, оживели изпод перото на знаменитата авторка.

            Едни наричат Астрид Линдгрен “Андерсен на нашето време”, а други – “тази непослушна писателка”. Защото талантът й да измисля и разказва е сравним с този на великия датчанин Андерсен, а главните й герои са предимно своенравни и изобретателни , жадни за приключения хлапета, които забавляват и очароват малките читатели, но често предизвикват недоумение и смущение сред възрастните, и дори са отричани от някои критици и педагози.

         Най-популярната в света детска писателка Астрид Линдгрен е родена през 1907 година в имение близо до шведския град Вимерби. Фермата на баща й е заобиколена от обширни гори и живописни езера. Момичето обича да броди из лесовете, които сякаш й нашепват старинни северни сказания. Тя с часове чете приказките на Андерсен и детските приключенски романи на Марк Твен. Сред любимите й книги е “Анн от фермата “Грийн Гейбълс” от Луси Монтгомъри. Астрид се отличава с богата фантазия. На едно училищно тържество чете свое съчинение, което предизвиква всеобща възхита. Полушеговито-полупочтително съучениците й я наричан “нашата Селма Лагерльоф”.

         През 1926 година, вече деветнадесетгодишна, Астрид се преселва в столицата Стокхолм, където изкарва курсове за секретарка. След 5 години се омъжва за Стуре Линдгрен – директор на кантората, в която работи.

          Една вечер дъщеричката й Кариен, която лежи болна от пневмония, я моли: “Разкажи ми за Пипи Дългото Чорапче!” Пленена от необикновеното име, Астрид Линдгрен започва да измисля истории за най-чудато момиче на света, които разказва ден след ден в продължетие на няколко месеца. По-късно тя ги записва и през 1945 година по витрините на шведските книжарници се появява книгата “Пипи Дългото Чорапче”, която скоро донася световна слава на своята авторка.

         Усетила в себе си огромен творчески заряд, Астрид Линдгрен вече не може да живее, без да пише за деца. Изумителна е способността на писателката да разказва интересно и интригуващо и да създава невероятни ситуации. В нейните творби реалното, възможното се преплита до такава степен с фантастичното, вълшебното, че читателят изобщо не се стреми да го отдели, а се потопява и заживява в тях. Когато я питат защо пише само за деца, писателката отговаря: “Пиша, за да развлека себе си и онова немирно дете, което все още продължава да живее у мен.” Така се раждат повече от 100 нейни книги – романи, повести, приказки и разкази, преведени на около 80 езика и издадени в над 130 милиона екземпляра. По нейни произведения са направени 45 филма. За своето творчество Астрид Линдгрен получава десетки престижни награди, между които “Андерсен” (през 1958 г. за книгата си “Расмус и скитникът”) и “Луис Карол”. Признателните й съотечественици са построили два музея, посветени на именитата писателка – във Винерби (родното й място) и в столицата Стокхолм.

“Карлсон, който живее на покрива” е първата книга от трилогията “Три повести за Карлсон”. Действието се развива в шведската столица, главни герои са седемгодишният Сванте Свантесон, когото всички с умиление наричат Дребосъчето и неговият чудноват приятел Карлсон, който живее в съвсем малка стаичка, закътана на покрива, до комина. Този симпатичен дебеланко е не само голям немирник и лакомник. Той притежава необикновена способност – да лети където и когато си пожелае, благодарение на перката на гърба и копчето на коремчето си. Двамата са силно привързани един към друг, а лудориите им нямат край.

            В книгата “Ние, децата от Шумотевица” Астрид Линдгрен разказва за веселия и задружен живот на шест деца – Ласе, Бусе и Лиза от Средната къща, сестричките Брита и Ана от Северната къща и Уле от Южната къща. Макар че селцето има само три къщи, там и деца, и възрастни са щастливи и умеят да се шегуват. В Шумотевица винаги е весело, игрите, приключенията, врявата и олелията нямат край. В Шумотевица само Лиза, Брита и Ани от време на време мируват, затова пък Ласе вдига олелия колкото за десет обикновени момчета.

         Лота е главна героиня от книгата “Децата от улица “Тряскаджийска”. Уличката, на която живее семейството на Лота всъщност се казва “Грънчарска”, но бащата я нарича така, защото неговите деца Юнос, Мия-Мария и Лота са истински “тряскаджии”, които непрекъснато измислят от шумни по-шумни и интересни игри, разказани от името на Мия-Мария. Лота е най-малката, но е “упорита като стара коза”, а в главата й се раждат непрекъснато “нови хрумвания”, които често й донасят “щастен ден”.

         Осемгодишната Мадикен и петгодишната й сестричка Лисабет са главни героини на пълния с “щуравите хрумвания” на по-голямата сестра роман “Мадикен”. На нея “й хрумват разни неща само докато едно прасе мигне”. Двете момичета нежно се обичат и навсякъде са заедно. Лисабет по всичко иска да прилича на сестра си и многа я слуша. Често игрите им имат злополучен край, за което Мадикен горещо се разкайва и никога не повтаря грешката си. След това обаче прави нови.

         От всички свои литературни герои, Астрид Линдгрен най-много обича Емил от Льонеберя, главен герой в трилогията “Емил от Льонеберя”, “Новите пакости на Емил от Льонеберя” и “Жив е още Емил от Льонеберя”. По изобретателност в измислянето на пакости Емил се родее с Мадикен и Карлсон. Това весело къдрокосо момче е винаги добронамерено и все иска да помогне, но в крайна сметка се получава така, че трябва отново да стои в дърводелската барака, наказан за поредната пакост, да дялка следващото дървено човече и да размишлява за стореното.

         В творчеството на Астрид Линдгрен особено се открояват романите й “Роня, дъщерята на разбойника” и “Братята с лъвски сърца”. С дълбочината на вложените в тях идеи и със силата на характерите, те далеч надхвърлят представите за традиционна детска литература. В тях се поставят проблеми за живота и смъртта, за страха и смелостта, за приятелството и предателството, за свободата и справедливостта.

         Най-странната и противоречива книга на Астрид Линдгрен е романът-приказка “Братята с лъвски сърца”. Във въображението на шведската писателка краят на земния живот и заедно с това – на болестите и страданията – се превръща във врата към една чудна страна на нова жизненост и нови приключения. Двамата братя Йонатан и Карл (Шушулко) отлитат нагоре, към звездите и попадат в “зелено-бялата омайност” на вишневата долина във вълшебната страна Нангияла. Писателката я описва в духа на северните митологии – като място с великолепна девствена природа, но и с ужасни чудовища (Катла и Карм). Там всички хора биха могли да живеят в хармония и разбирателство като жителите на Вишневата долина, но с помащта на змеицата Катла тиранът Тенгил държи в страх и подчинение народа на Шипковата долина. Смелият и красив Йонатан, заслужил прозвището “Лъвското сърце” още на Земята, тук се превръща в храбър борец срещу тиранията и злото. Карл също постепенно преодолява своята несигурност и страх и се проявява със сърце на лъв, ставайки достоен за брат си и за името, с което ги посреща надписът на техния дом в Нангияла – “Братята с лъвски сърца”.

         Романът “Роня, дъщерята на разбойника” е поетична възхвала на всепобеждаващата сила на най-великото човешко чувство – любовта, в нейните най-различни проявления – гордата и взискателна бащинска привързаност; нежната, разбираща майчинска обич; преданото и жертвоготовно приятелство. Трогателната история за дружбата на Роня и Бирк, победила враждата между техните два рода, се разгръща сред тайнствената прелест на скандинавските планини. В една злокобна нощ, огласяна от крясъците на дивите витри, когато дори горските духове и джуджетата са се изпокрили, в замъка се ражда Роня, дъщеричката на разбойническия главатар Матис. С появата на малкото създание в закоравялото сърце на разбойника се разгаря неизпитвано дотогава чувство. на бащината обич. Роня отвръща също с нежна привързаност. Над двамата бди и ги наставлява Ловис – майката на Роня, стожерът на дома. Тя първа долавя и осмисля сестринската привързаност на Роня към Бирк Буркасон, син на друг разбойнически главатар, Бурка – най-големият враг на Матис. Увлекателно, както само Астрид Линдгрен умее, са описани премеждията, през които преминават децата, докато сдобрят двата рода.       

         През 2002 г. за първи път на български език излиза трилогията “Кати в Америка”, “Кати в Италия” и “Кати в Париж”, подходящи за ученици от средния курс. Неуморните авантюристки Кати и нейната приятелка Ева тръгват към най-вълнуващите и фантастични места в света, за да прекарат своята ваканция. А има ли нещо по-фантастично от неочаквана среща със симпатичен младеж на уличка във Венеция или Кати и Ленард да се венчаят в Париж?

         Най-известната, най-хубавата и най-четената от всички деца по света книга на Астрид Линдгрен е “Пипи Дългото Чорапче”. Още от първите страници на “Пипи” главната героиня на романа “грабва” сърцето на читателя преди всичко със своето остроумие, богата фантазия и чувство за хумор. Ето откъс от разговора при първата среща на Пипи с Томи и Аника:

- Защо вървиш заднишком?

- Защо вървя заднишком ли? – възкликна Пипи. – Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да си върви както си иска?Освен това ще ти кажа , че в Египет всички си вървят така и никой не го смята за странно.

- Че откъде знаеш? – учуди се Томи. – Да не си ходила в Египет?

- Как да не съм ходила в Египет! Запиши си някъде, че съм ходила. Обиколила съм цялото земно кълбо и съм виждала много по-особени неща от хора, които вървят заднишком. Какво ли би казал, ако ме беше видял да ходя на ръце, както правят в Индокитай?

На остров Корекоредут Пипи разказва на негърчетата:

- Ако чуете някое бяло дете да плаче, бъдете сигурни, че или училището е изгоряло, или са им дали няколко свободни дни, или учителката е пропуснала да им зададе домашно по уморение. Пък да не говорим какво става, когато ги разпуснат за лятна ваканция! Настава такъв плач и такива ридания, че човек предпочита да умре, отколкото да слуша. Да, това е безподобна трагедия! – завърши Пипи и тежко въздъхна.

Момо не разбра какво точно е уморението и поиска да му се обясни по-подробно. Томи искаше да му обясни, но Пипи го изпревари.

- Например - каза тя – разбираш ли, 7.7=102. Ценно, а?

- Само че съвсем не прави 102! – обади се Том. – 7 . 7=49 .

- Разбери, че сега сме на остров Корекоредут – каза Пипи. Климатът е съвършено различен и много плодороден.